От ударите ми израстна броня
и окова това размекнато сърце.
А спомените хвърлих в огъня
и сам избрах да бъда без лице.
В скалите си направих дом,
за да не може никой да го стигне.
Валеше в мен, валеше из ведро
и вените изопнато изстиваха.
Сега съм друг, сега се вкамених.
Не мога да обичам и не искам.
Ала понякога две пясъчни сълзи
се спускат по лицето като сипеи.
Една китара с остър режещ глас
отчита нощем пулса, който нямам.
Изгубих и последния си бас
с една жена, наречена Измама.
понеделник, 1 юни 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Харесва ми как пишеш.
ОтговорИзтриванеПоздрави :)
Толкова тъжно и толкова познато...Променяме се с всяка обич, особено след нея...Може да си различен след болката, но не си без лице.Пожелавам ти топло и нежно събуждане на камъка :)
ОтговорИзтриванеКазах ли ти, че ми харесват стиховете ти? :))
Поздрав!*
И можеш да обичаш... ще го разбереш...
ОтговорИзтриванеПоздрав!:)))
Благодаря, че четете.
ОтговорИзтриване