Отдавна изпочупих всички рамки.
А снимките се бяха отпечатали
по бялата прецизност на стената
и толкова натрапчиво те преповтаряха.
Очите ме боляха от безсилие
и аз вкопах света си във къртичина.
Небето беше черно, вместо синьо.
И корени вместо лъчи надничаха.
Забравях те, забравях те, забравях те.
Със ярост, с гняв, с омраза и със обич.
Разпръснах погледите си по всички гари.
Събирай ги сега. Ама не можеш!
Останаха единствено очите ти
да гледат как тъгувам върху себе си.
И всичко е така безсмислено.
Ако не беше тъжно, щеше да е смешно.
събота, 6 юни 2009 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Опитваш се, ала не можеш ме забрави,
ОтговорИзтриванепопила съм в кръвта ти и в ума.
и няма начин, няма изличаване...
със теб ще съм дори и след смъртта...
Поздрав за стиха! Невероятен е!:)
И ТИ ЛИ ?
ОтговорИзтриванеЦелуна ли те Мрака неотдавна?
И впръска ли отровата си в теб?
Изяде светлината ти...но гладен
зароби те в зандан злочест?
Знай - Обичта му е свирепа, хапе
парчета къса...И занапред
с майсторството в болка да живееш
но да твориш...си прокълнат...
Стиховете ти са силни...дано носят утеха...
Благодаря за поезията в коментарите, момичета!
ОтговорИзтриване