Една жена

Тя чупи с думи сивото ми ежедневие,
а облаците й са снежни преспи.
До днес не е заспивала в ръцете ми.
И аз съм влюбен в нея. Не е лесно.

Очите ми са изранени от сънуване
на тъмните й ириси и на косите й.
Ако я имам, ще осъмвам буден.
А няма начин още да я имам.

Но някой ден (каква фантазия!)
Тя може да се спъне в обичта ми.
Тя може да поиска да я пазя.
Тя може да поиска да остане.

Сега ми е оставила следите си
по думите, които препрочитам.
Откъсвам й светулки от звездите
и я целувам. Само във мечтите си.

Отпечатъци

Отдавна изпочупих всички рамки.
А снимките се бяха отпечатали
по бялата прецизност на стената
и толкова натрапчиво те преповтаряха.

Очите ме боляха от безсилие
и аз вкопах света си във къртичина.
Небето беше черно, вместо синьо.
И корени вместо лъчи надничаха.

Забравях те, забравях те, забравях те.
Със ярост, с гняв, с омраза и със обич.
Разпръснах погледите си по всички гари.
Събирай ги сега. Ама не можеш!

Останаха единствено очите ти
да гледат как тъгувам върху себе си.
И всичко е така безсмислено.
Ако не беше тъжно, щеше да е смешно.

От камък

От ударите ми израстна броня
и окова това размекнато сърце.
А спомените хвърлих в огъня
и сам избрах да бъда без лице.

В скалите си направих дом,
за да не може никой да го стигне.
Валеше в мен, валеше из ведро
и вените изопнато изстиваха.

Сега съм друг, сега се вкамених.
Не мога да обичам и не искам.
Ала понякога две пясъчни сълзи
се спускат по лицето като сипеи.

Една китара с остър режещ глас
отчита нощем пулса, който нямам.
Изгубих и последния си бас
с една жена, наречена Измама.